Саймън Ратъл внася лична гледна точка към Seventh на Bruckner в London’s Barbican — рецензия

Когато Саймън Ратъл е отпред, един оркестър евентуално ще се окаже издирван. По време на мандата си в Лондонския симфоничен оркестър Ратъл постоянно е в чужбина със своите музиканти. Сега, когато е основен диригент на Симфоничния оркестър на Баварското радио, вместо това получава предложения за турне с тях и това включва назад тук, в Лондон.

Това не беше нескончаем престой от типа, на който Ратъл се радваше през лятото на фестивала Екс ан Прованс във Франция. Баварците се отбиха единствено за един концерт, блестящо (макар и ненапълно несмилаемо) двустепенно меню от Яначек и Брукнер.

Яначек от дълго време е обичан на Rattle, а Тарас Булба е ранен възторг. Той записва творбата през 1983 година с Филхармоничния оркестър скоро след преместването си в Бирмингам.

Въпреки че Яначек беше на 67 по време на премиерата, Тарас Булба се усеща като музика на млад мъж. Разказва кръвожадна история, извлечена от Гогол за татко и двамата му сина, всеки от които е изобразен да бъде погубен, завършвайки с татко, който е изгорял жив. Въздържането не е част от ДНК-то на тази музика и Ратъл й придаде сила, рязкост и бързи реакции за противоположния музикален роман на Яначек.

В изявление за BBC преди няколко години Ратъл описа по какъв начин е основал „ обич за цялостен живот “ на Брукнер на 15-годишна възраст, когато се срещнал със Симфония № 7 по време на работа като перкусионист в National Youth Оркестър от австрийския диригент и оживял от Холокоста Рудолф Шварц. Оттогава Ратъл сподели, че е минал през дълъг развой на научаване по какъв начин да дирижира тази музика и по какъв начин „ да й разреши да бъде самата себе си “.

Брукнерът в тази стратегия също беше Симфония № 7. Попитан различен път по какъв начин да опише осъществяването на Брукнер, Ратъл допусна, че това е като „ градеж на катедрала “ и в ранните му осъществявания на тази симфония е тъкмо по този начин — монументални звукови простори, витражи, греещи с благосъстоянието на цветовете си.

Това зрелище беше напълно друго. Далеч от припомнянето на Брукнер, органиста във величието на манастира Свети Флориан, то предлага целеустремен симфоничен мотив, в който музиката постоянно напираше напред, ясно имайки поради крайната цел. Това не е нормалният тип Брукнер, само че Ратъл безапелационно го направи собствен. Всяка нота имаше значение и осъществяването беше изцяло безапелационно като едно цяло (за разлика от своенравния немски романтизъм на неговите Брамс и Вагнер, когато беше по-млад).

Много часове подготовки явно бяха отишли ​​в подготовката му. Имаше доста красиво завършено лирично свирене от струнни и духови сола, които бяха добре изпъкнали, само че с цената на целия оркестър постоянно изглеждаше прекомерно мощен и мощен. Голяма молба за гостуващи оркестри е да долетят и да звучат съвършено култивирано в сложната звучност на Barbican. Ратъл ще пожелае енергичната му акция за нова концертна зала през годините му в LSO да не е похапала праха.

★★★★☆